GYCKLARNAS AFTON

Posted: ноември 19, 2010 in Кино

„Вечерта на комедиантите“/”Sawdust and tinsel”

На 35 годишна възраст Ингмар Бергман заснема „Вечерта на комедиантите“.  Това е първият му естетически напълно издържан филм от серията, която прави дисекция на дълбините на човешкото падение и на цената, която хомо сапиенс би платил за своето жалко земно съществувване.

Западналият цирк „Алберти“ мъчително прекосява калните пътища на Швеция в началото на XX век.  Вече има и автомобили, но гладните и окъсани циркаджии разчитат на дръгливи коне.  Собственикът Алберт

Йохансон-примирен мъж на средна възраст дели фургона си със значително по-младата ездачка Ане. Когато пристигат в града, където живее бившата му съпруга Агда и сина му, Алберт се моли да остане . Жена му няма нужда от него…  Пренебрежително и обидно е отношението на директора на местния театър, от когото комедиантите искат костюми. Все пак им е разрешено да изберат.

Непостоянната и податлива на настроениата си Ане е прелъстена от местния актьор Франс. Вечерта по време на цирковия спектакъл Франс цинично предизвиква Алберт като разкрива завоеванието си… В последвалия двубой собственикът на цирка е жестоко пребит.

Йохансон обмисля самоубийство, но в последния момент прострелва изображението си в огледалото. Жертва на яростта му става цирковата мечка. През нощта фургоните продължават пътя си.  Алберт и Ане са отново един до друг тъжно усмихвайки се в своята безизходица.

Много тъжен и потресаващ е този бергманов филм. Външната простота и непретенциозност на разказаната история я правят още по-въздействаща. Изпълнителите на ролите пресъздават пределно първично неосъзната безиходица на героите си. Природата и архитектурната среда излъчват мрачна неприязън към странстващите неудачници, бляскаво заснети от дългогодишния опертор на Бергман Свен Нюквист – това е първата им съвместна продукция.

„Вечерта на комедиантите“ от 1953 година издига Ингмар Бергман на позицията на гениален кинотворец, от която той не слиза до смъртта си .

От Станислав Харизанов

Представяме Ви прекрасните фотографии на Едит Торoни. Тя е румънски художник и фотограф, на двадесет години.










 





 

ВСИЧКО ЗА ЕВА

Posted: ноември 12, 2010 in Кино

Има филми, които издигат киното до неповторими нива на съвършенство, които правят седмото изкуство, не само равнопоставено с  предшестващите го шест, но и по-любимо . Такъв филм е „Всичко за Ева“ – ненатрапчив, хармоничен коктейл от остроумен диалог, бляскава визия, зашеметяващи актьорски постижения и драматургични обрати .

Неугледната Ева Харингтън – омачкана млада жена, попада в гримьорната на кумира си – сценичната звезда Марго Чанинг . Разказва трогателна история за живота си и страстта си към театъра и отегчената и застаряваща прима я наема за личен асистент .  Ева попада в един свят на двуличие, задкулисни интриги , но и на блясък и великолепие . Единственият, който вижда в бедната еснафка нещо повече от обикновена почитателка е цинично-насмешливия критик Едисън де Вит . Той в голяма степен става нейн покровител, но и оръжие в хитро планирания и поход към върха . Оказва се, че загиналият и съпруг и потискащия живот в пивоварна са измислица на младата кариеристка . Ева не се спира пред нищо – опитва се да съблазни съпруга на Марго, тласка самата нея към алкохола, не се свени да саботира сценичните изяви на актрисата . Мишката става котка, но губи себе си, а бившата, вече, звезда с насмешка гледа възхода и .

С безскруполност и инсинуации Ева печели заветната награда за актьорско майсторство . Жадуваната статуетка е в разкошната стая на новата знаменитост . Нейната лична асистентка намята скъпото и кожено палто, прегръща приза,  танцува в погледа на десетки огледала и шепне : „Неричайте ме Фиби“ – новата Ева е на старт .

Този болезнено изискан шедьовър показва възможностите на американското кино от онези години . В един момент зрителят вече не забелязва, че филмът е черно-бял, толкова емоции и багри внасят в него актьорите и художникът по костюмите . Бет Дейвис прави най-добрата си роля, Ан Бакстър е в началото на кариерата си, но е стопроцентово убедителна в превъплъщението си в нагла двуличница . Джордж Сандърс насища с магнетизъм противоречивия си герой . Дебютира и Мерилин Монро …

„Всичко за Ева“ е всичко, което трябва да бъде киното от 24-каратова проба, за което получава 6 „Оскара“ , включително и за най-добър филм .

Изненадващо, номинираната за най-добра женска роля Бет Дейвис, не получава златната статуетка, въпреки че изпълнението и е най-ударното за десетилетия .

От Станислав Харизанов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВИСЯЩ ЧОВЕК

От корените на косите ми държи ме бог незнаен,
пращя от неговите сини волтове като пророк пустинник.

Затвориха се нощите за погледи като клепач на гущер:
светът сега е гологлави бели дни в гнездо без сянка.

Досада хищна ме е окачила на това дърво
и ако тя бе мен би сторила така.

–-

СРЕД НАРЦИСИ

Жив, пъргав и посивял като тревите мартенски,
сред нарцисите Пърси се люлее в морското сако.
Възстановява се от нещо в дробовете.

А всички нарциси, и те се кланят пред това голямо нещо:
то шумоли в звездите на зеления им хълм, по него Пърси
внимателно заради кройката, върви, върви.

В това има достойнство; има официалност –
цветята в ослепителен воал, мъжът, оправящ дрехите си.
Накланят се и се изправят; те са напднати и страдат.

Осемдесетгодишният харесва мъникичките
Той доста блед е и ужасен вятър пие от дъха му.
Нарцисите като деца нагоре гледат, бързо, бяло.

–-

ВЪНШЕН ВИД

Хладилните усмивки ме съсипват.
Така тъга тече във вените на моята любима!
Аз чувам как бръмчи сърцето й голямо.

От устните й знаци за проценти
излизат като целувки.
Умът е понеделнишки: морален.

Те са пригладени и се представят.
И кой съм аз да правя от това противоречие?
Аз също нося бели ръкавели и се кланям.

Това любов ли е, червената материя
създадена от ослепително летящата стоманена игла?
Ще стане тя на малки рокли и палта,

династия ще покрие.
Как тялото й се отваря и затваря –
швейцарският часовник с камъни на пантите.

Обло сърце, и безпорядък
Звезди блестят като ужасни цифри,
АВС клепачите й казват.

–-

АПРИЛСКА УТРИННА ПЕСЕН

Поклон към тоя свят на акварелни настроения
овесен в стъклени пагоди под була зелени
през диамантен звън и страстни песнопения
кръвта изкачва стълбите на вените.

Едно добро врабче с жаргонен мадригал
в зората млечна буди всички спящи,
лалета се покланят като свита кардинали
пред слънчевия образ, техен папа.

Покръстени сред пръски пяна и звезди кокичени,
където гълъби обути в розово минават
и нарциси като метафори на Соломон поникват,
вървим с любимия с гирлянди от морава.

Отново заблудени и си мислим,
че някак сме по-млади от преди.

–-

ПРЕДЧУВСТВИЯ

Ето я тази бяла стена, небето над нея само се създава –
безкрайно, зелено, съвсем недостъпно.
Ангели плуват из него, и звезди в безразличие също.
Те са моят посредник.
На тази стена се топят и лъчите на слънцето, в нея кървят.

Сива стена е сега, изподрана и кървава.
Няма ли път да избягам далеч от разсъдъка?
Стъпки зад мене завъртат се в кладенец.
Няма дървета и птици в света,
Има само горчиво.

Червена стената не и спира да трепне:
Ален юмрук се отваря и после събира,
две торби от хартия –
от това съм създадена – също и ужасът
да бъда разпната на колело под кръста и дъждът от пиети.

На черна стена има птици безлики
въртят си главите и плачат!
Не за безсмъртие те си говорят.
Студено и празно достига до нас:
те бързат.

Превод: Петър Иванчев

Роко и неговите братя

Posted: октомври 31, 2010 in Кино

Това е филм роден без късмет . Епичната сага „Роко и неговите братя” на именития Лукино Висконти се появява през 1960 и е осъдена вечно да бъде в сянката на „Сладък живот” на Фелини и сред публиката, и на кинофестивалите , въпреки безспорните си качества .

Наскоро овдовялата „сеньора” Паронди с четиримата си сина (Симоне , Роко,Чиро и Лука) се мести от бедно южно село в индустриалният и проспериращ Торино . Там вече се е установил и най-големият и син – Винченцо. Братята търсят различни пътища за реализация : Симоне става боксьор , Роко първоначално работи в ателие за химическо чистене ,по-късно, по-скоро случайно, открива таланта си на ринга . Чиро става заводски работник , а Лука учи . Между двамата най-големи братя застава проститутката Надя . Грубият , склонен към престъпления и алкохолизъм Симоне деградира до изнасилване и убийство … Празникът на Роко , спечелил международен турнир , е помрачен …

„Роко и неговите братя” е преходен филм за Лукино Висконти в него маестрото окончателно скъсва с тетрално-романтичния си подход характерен за „Чувство” и „Бели нощи” и разказва доста натуралистично семейна драма на фона на социални и исторически промени в живота на Италия .

Двамата главни герои Симоне и Роко реагират по коренно различен начин на тоталната промяна на бита си . „Силният” Симоне постепенно губи човешкия си облик , а спокойният Роко остава стълб на семейството с цената на много компромиси . Чиро приема най-адекватно ценностите на новата среда и неслучайно сагата завършва с кадри , в които той тича към завода на „Алфа Ромео”.

С мощния си сценарий, съвършената , но не самоцелна режисура и умопомрачителната актьорска игра на Ален Делон – Роко , Ани Жирардо – Надя , Ренато Салватори – Симоне и останалият екип изпълнители „Роко и неговите братя” си остава шедьовър в сферата на т.нар. „достъпно кино”.

Автор: Станислав Харизанов – Стенли
От Сайта на Стопаджията

SPIEGEL: Професор Хайдегер, отново и отново отбелязваме, че върху Вашата философска работа по някакъв начин беше хвърлена сянка от събития в живота ви, които въпреки че не са продължили дълго, никога не са били изяснени, дали защото сте били твърде горд или защото не сте намирали за целесъобразно да ги коментирате.

ХАЙДЕГЕР: Имате предвид 1933?

SPIEGEL: Да, бихме искали да поставим събитията в един по-широк контекст и да продължим оттам с някои въпроси, които ни изглеждат важни като: Какви са възможностите, които има философията да оказва влияние върху действителността, включително политическата действителност? Съществува ли изобщо подобна възможност ? И ако има, каква е тя?

ХАЙДЕГЕР: Това са важни въпроси. Не знам дали съм способен да отговоря на всичките. Но нека започна с това, че аз по никакъв начин не съм бил политически активен преди да стана ректор, през зимата на 1932/33, бях в отпуск и прекарвах по-голямата част от времето в кабинета си.

SPIEGEL: Тогава как се случи така, че станахте ректор на Университета във Фрайбург?

ХАЙДЕГЕР: През декември 1932 моят съсед Фон Мьолендорф, професор по астрономия беше избран за ректор. В университета във Фрайбург, новият ректор встъпва в длъжност на петнадесети април. По време на зимния семестър 1932/33 ние често обсъждахме ситуацията, не само политическата ситуацията, но и положението на студентите в университетите, което в много отношения беше безнадеждно. Моето мнение беше: доколкото можех да отсъдя нещата, че единственета възможност, която имам е да се опитам да се опитам да балансирам развитието на нещата чрез конструктивните сили, които все още бяха жизнени.

SPIEGEL: Виждахте ли връзка между ситуацията в германските университети и общата политическа ситуация в Германия?

ХАЙДЕГЕР: Аз естествено следях развоя на политическите събития между януари и март 1933 и при случай ги обсъждах с по-младите колеги. Но по онова време работех върху една обширна интерпретация на предсократическото мислене и се върнах във Фрайбург в началото на лятото. Междувременно професор Фон Мьолендорф беше приел поста ректор на петнадесети април. След по-малко от две седмици този пост му беше отнет от Вакер, министърът на културата на Баден по онова време. Фактът, че ректорът беше забранил публикуването в университета на така нареченото „Еврейско предупреждение“, беше добре дошъл повод за министерското решение.

SPIEGEL: Господин Фон Мьолендорф е бил социалдемократ. Какво направи той след уволнението си?

ХАЙДЕГЕР: В деня на своето уволнение Фон Мьолендорф дойде при мен и каза: „Хайдегер, трябва да поемете ректората”. Отговорих, че нямам никакъв опит в администрацията. Заместник ректорът по онова време, Зауер (теолог) също настоя да се включа в изборите за нов ректор. Защото съществуваше опасност за ректор да бъде назначен партиен функционер. По-млади колеги, с които през годините бях дискутирал структурата на университета ме обсипваха с молби да поема ректората. Колебах се дълго. Накрая заявих своето желание да встъпя в длъжност единствено в интерес на университета и само ако кандидатурата ми бъде одобрена след явно гласуване. Съмненията ми относно моята способност да бъда ректор се запазиха и в деня определен за избора аз отидох в кабинета на ректора и казах на моя колега Фон Мьолендорф (който въпреки уволнението си беше там) и на заместник ректора Зауер, че не бих могъл да встъпя в длъжност. И двамата ми колеги отговориха, че изборнта процедура е в ход, че не бих могъл да се оттегля кандидатурата си.

SPIEGEL: След това Вие декларирахте, че най-сетне сте готов. Как се развиха след това отношенията ви с националсоциалистите?

ХАЙДЕГЕР: На втория ден след приемането на длъжността ректор се появи студентският лидер заедно с още двама в ректорския кабинет и отново поиска да бъде разлепено „Еврейското предупреждение“. Аз отказах. Тримата студенти напуснаха като заявиха, че водачите на студентската органицация на Райха [Reichsstudentenführung] ще бъдат уведомени за отказа. Няколко дни по-късно ми позвъни Доктор Бауман от офиса на СА по висшето образование. Той настоя за разлепването на предупреждението, което вече е било разпространено в другите университети. При мой отказ следваше да очаквам уволнение и дори затваряне на университета. Аз отказах и се опитах да получа подкрепа от министъра на културата на Баден. Той обясни, че не може да направи нищо срещу СА. Аз продължих да не оттеглям забраната.

SPIEGEL: Това не се знаеше досега.

ХАЙДЕГЕР: Вече бях назовал основния мотив, който ме накара да реша да поема ректората в моята встъпителна лекция „Що е метафизика” изнесена във Фрайбург през 1929 : „Пространствата на науката са раздалечени. Начините, по-който се отнасят към предмета си са фундаментално различни. Разпадналото се многообразие от дисциплини се удържа в едно заради техническата организация на университетите, а факултетите са запазили някакъв смисъл заради практическата им полза като подразделения. Всъщност корените на науките в своята естествена почва са мъртви”. Това, което възнамерявах да направя през своя мандат като ректор беше да се придържам към тази позиция към университетите (които в наше време са твърде опорочени) и това беше обяснено в моята встъпителна реч като ректор.

SPIEGEL: Опитваме се да разберем как Вашето твърдение от 1929 година кореспондира с това, което сте казали в речта при встъпването си като ректор през 1933. Вземаме следното изречение извън контекста на речта: „Шумно обявената „академична свобода” ще бъде изхвърлена от германския университет; защото тази свобода не е автентична и е единствено отрицателна”. Можем ли да смятаме, че това изявление съдържа дори отчасти Вашето мнение, към което се придържате и сега.

ХАЙДЕГЕР: Да, аз още стоя зад него. Защото тази „академична свобода” е напълно отрицателна: тя е свобода от усилие да бъдеш част от рефлексията, от усилието за разсъждение, които се изискват в обучението. Впрочем, изречението, което сте извадили не трябва да остане изолирано, а да бъде поставено в своя контекст. Тогава ще стане ясно какво искам да бъде разбрано като „отрицателна свобода”.

SPIEGEL: Да, така става ясно. Все пак ни се струва, че откриваме нов тон във встъпителната Ви реч като ректор, когато говорите, четири месеца след обявяването на Хитлер за канцлер, за „Величието и великолепието на този нов курс.”

ХАЙДЕГЕР: Да, аз също бях убеден в това.

SPIEGEL: Бихте ли обяснили малко повече?

ХАЙДЕГЕР: Разбира се. По онова време не виждах алтернатива. В общото объркване на мнения и политически тенденции на тридесет и двете партии беше необходимо да се намери национална и най-вече социална перспектива може би паралелно с усилията на Фридрих Нойман. Бих могъл да насоча обяснението си с още един пример, есето на Едуард Шпрангер, което отива дори по-далеч от моята встъпителна реч като ректор.

SPIEGEL: Кога започна да ви занимава политическата ситуация? Тридесет и двете партии вече са съществували от доста време. Още през 1930 година има милиони безработни.

ХАЙДЕГЕР:По същото време аз бях напълно погълнат от въпросите развити в „Битие и време” (1927), с лекциите и написаното през следващите години. Това са фундаментални въпроси на мисленето и индиректно те засягат национални и социални въпроси. Като преподавател в университета пряко се занимавах с въпроси за значението на науките и следователно, с определянето на целите на университета. Тези мои опити са изразени в заглавието на встъпителна ми реч като ректор озаглавена „Себеотстояване на германския университет”. Нито една ректорска реч от онова време не носи подобно рисково заглавие. Дали онези, които се обявяват против тази реч задълбочено и дали са я обмислили от гледната точка на тогавашната ситуация?

SPIEGEL: Себеотстояване на университета в такъв развълнуван свят, не звучи ли това малко неуместно?

ХАЙДЕГЕР: Защо? „Себеотстояването на университета” е против така наречената политическа наука, на която се позоваваше партията и студентите националсоциалисти. Това заглавие тогава имаше съвсем различно значение. Тя не се отнася и до „политологията”, както я наричаме днес, а за тогавашното разбиране, че: Значението и важността на науката се оценяват според практическата и полза за нацията. Противната позиция на тази политизация на науката беше недвусмислено изразена във встъпителната ми реч като ректор.

SPIEGEL: Правилно ли Ви разбираме? С включването на университета в онова, което чувствахте като „нов курс”, Вие сте искали да отстоите университета срещу възможните свръхмощни теденции, които биха го лишили от идентичността му?

ХАЙДЕГЕР: Несъмнено, но в същото време себеотстояването трябваше да си присвои положителната задача да спечели нов смисъл за университета, вместо той да остане обикновена техническа организация, през обмисляне на традициите на западното и европейското мислене.

SPIEGEL: Професоре, трябва ли да разбираме, че в по онова време Вие сте смятали, че подобно възвръщане би могло да се осъществи заедно с националсоциалистите?

HEIDEGGER: В този вид твърдението е некоректно. Университетът трябваше да се обнови посредством собственото си разсъждение, а не заедно с националсоциалистите, и оттук насетне да заеме твърда позиция срещу политизацията на науката – във вече зададения смисъл.

SPIEGEL: И затова ли във встъпителната реч вие прокламирате следните трите отправни точки: Трудова служба [Arbeitsdienst], Военна служба [Wehrdienst], Служба на науката [Wissensdienst]. Изхождайки от това, изглежда Вие сте смятали, че службата на науката ще бъде издигната до равен статут, какъвто националсоциалистите не биха и дали?

ХАЙДЕГЕР: Не се споменават никакви отправни точки. Ако четете внимателно ще забележите въпреки това, че службата на науката е спомената на трето място, тя е на първа позиция по смисъла и значението си. Всеки трябва да си даде сметка, че трудът и отбраната, както всички останали човешки дейности намират основанието си в науката и са вдъхновени от нея.

SPIEGEL: Длъжни сме (вече почти го направихме с този ужасен цитат) да споменем още едно изявление тук, за което не можем да си представим, че още подържате: „Не оставяйте теоремите или идеите да управляват съществуването ви. Фюрерът сам и единствен представлява бъдещата германска действителност и нейните закони”.

ХАЙДЕГЕР: Тези изречения не могат да бъдат открити в обръщението на ректора, а само във местен фрайбургски студентски вестник от началото на зимния семестър 1933/34. Когато поех ректората ми беше ясно, че ще се наложи да направя компромиси. Днес не бих написал изреченията, които цитирахте. Дори през 1934 аз никога не казах нещо повече от този род. Но днес, и то по-решително от всякога бих повторил речта си „Себеотстояване на германския университет”, естествено без да се отнасям към национализма. Обществото сега е заело мястото на нацията. И въпреки всичко речта ще бъде загубено усилие толкова, колкото беше и тогава.

SPIEGEL: Може ли отново да ви прекъснем с въпрос? От разговора дотук стана ясно, че Вашето управление през 1933 се колебае между два полюса. Първо, трябвало е да кажете няколко неща ad usum Delphini [“в полза на Дофина” – за обща употреба – Бел. Прев.]. Това беше единият полюс. Другият беше все пак по-позитивен. Вие го обяснявате така: имали сте чувството, че идва нещо ново, има нов курс, както сте се изразили.

ХАЙДЕГЕР: Точно така.

SPIEGEL: Между два полюса – звучи съвсем правдоподобно щом се разбира от перспективата на тогавашната ситуация…

ХАЙДЕГЕР: Безспорно. Но трябва да подчертая, че изразът ad usum Delphini казва твърде малко. По онова време аз вярвах, че във въпросната конфронтация с националсоциализма може да се отвори единствената възможна пътека на обновление.

SPIEGEL: Знаете, че в тази връзка към вас са отправяни обвинения, които засягат сътрудничеството ви с Германската националсоциалистическа работническа партия (НСГРП) и свързаните с нея. На тези обвинения все още не е даден отговор. Вие например сте обвиняван в участия в аутодафета организирани от Хитлерюгенд.

ХАЙДЕГЕР: Забраних изгаряне на книги, което беше планирано да се състои пред главната сграда на университета.

SPIEGEL: Също така сте бил обвиняван, че сте премахнали книгите от еврейски автори от университетската бибилиотека и от бибилиотеката на философския факултет.

ХАЙДЕГЕР: Като декан на този факултета, аз носех отговорност единствено за тази библиотека. Не отстъпих пред повтарящите се искания да премахна книгите от еврейски автори. Бивши участници в моите семинари могат да свидетелстват не само, че никакви книги от еврейски автори не са били премахнати, но че такива автори, и по-специално Хусерл, са били цитирани и дискутирани точно както и преди 1933.

SPIEGEL: Ще го имама предвид. Но как Вие си обяснявате произхода на тази мълва? Злоба ли е това?

ХАЙДЕГЕР: От това, което знам за източниците, склонен съм да го вярвам. Но мотивите на клеветите са по-дълбоки. Предполагаемо поемането на ректората от моя страна е катализираща, но не и основна причина. И полемиката ще се разгаря докато този катализатор съществува.

SPIEGEL: И след 1933 година сте имали студенти евреи. Били ли са добри връзките Ви с някои от тях, естествено не с всички?

ХАЙДЕГЕР: Моето отношение не се промени след 1933. Един от моите най-стари и надарени студенти, Хелене Вайс, която впоследствие емигрира в Шотландия, получи докторската си степен от университета в Базел (след като вече не беше възможно това да стане във Фрайбург) с мого важна дисертация на тема „Казуалност и случайност във философията на Аристотел”, публикувана в Базел през 1942. В края на предговора авторът пише „Опитът за феноменологична интерпретация, чиято първа част е представена тук, стана възможна благодарение на непубликуваните лекции на Мартин Хайдегер върху гръцката философия”.
Тук можете да видите копие със собственоръчно написано посвещение от автора, изпратено ми от нея през 1948 година. Посетих Д-р Вайс няколко пъти преди смъртта и.

SPIEGEL: Били сте приятел на Ясперс в продължение на дълги години. Отношенията между вас стават обтегнати след 1933. Говори се, че това напрежение се дължи на това, че Ясперс е женен за еврейка. Бихте ли желали да коментирате?

ХАЙДЕГЕР: Това, което споменахте е лъжа. С Ясперс сме приятели от 1919. Посетих него и съпругата му през летния семестър на 1933, когато изнасях лекции в Хайделберг. Карл Ясперс ми изпрати всички свои публикации между 1933 и 1938 – „С горещи поздрави”. Ето, можете да ги видите.

SPIEGEL: Наистина е подписано: “С горещи поздрави.” Е, поздравите наистина едва ли щяха да бъдат „горещи” при условие, че преди това сте имали обтегнати отношения. Още един подобен въпрос: Вие сте ученик на Едмунд Хусерл, Вашият предшественик евреин във Файбургския университет. Той Ви препоръчва за свой наследник във факултета. Не бихте могли да се отнасяте към него без благодарност.

ХАЙДЕГЕР: Знаете за посвещението в „Битие и време”.

SPIEGEL: Разбира се.

ХАЙДЕГЕР: През 1929 аз редактирах посвещението по повод неговата седемдесет годишнина, а на тържеството в дома му държах реч, която също беше публикувана в Академичен бюлетин (Akademische Mitteilungen) през май 1929.

SPIEGEL: Впоследствие обаче вашите отношения се обтягат. Можете и желаете ли да проследим това до самото начало?

ХАЙДЕГЕР: Нашите различия от философско естество се засилиха. В началото на тридесетте Хусерл си разчисти сметките с мен и Макс Шелер публично. Яснотата на изявлението на Хусерл не оставя никакви съмнения. Никога не можах да открия какво накара Хусерл да се възпротиви на моята мисъл в подобна публична форма.

SPIEGEL: При какъв случай стана това?

ХАЙДЕГЕР: Хусерл говори пред Берлинския университет пред аудитория от хиляда и шестотин души. Хайнрих Мюсам описа атмосферата за един от големите берлински вестници: „беше като в спортна зала”

SPIEGEL: Подобен аргумент не интересен в този контекст. Единствено важно е, че той няма нищо общо със случилото се през 1933.

ХАЙДЕГЕР: Ни най-малко.

SPIEGEL: Такова е и нашето наблюдение. Не е ли вярно, че по-късно Вие извадихте посвещението към Хусерл от „Битие и време”?

ХАЙДЕГЕР: Напротив, вярно е. Изясних фактите в моята книга „На път към езика” В текста там е написано: „За да се противопоставя на големия брой широко разпространени твърдения, искам ясно да заявя тук, че посвещението на „Битие и време”споменато в този текст в диалога на шестнадесета страница, беше поставен и в началото на четвъртото издание на книгата от 1935. Когато моят издател обмисляше петото издание от 1941, той реши, че то може да постави в опасност в книгата и да се стигне до нейното забраняване, така че окончателно се реши да се приеме предложението на Ниймайерза отпадане на посвещението то петото издание. Моето условие беше, че трябва да остане забележката от страница 38, в която се обясняват причините за това посвещение. Тя гласи: „Ако следващото изследване е направило стъпки в посока на разкриване на „нещата каквито са”, авторът трябва на първо място да благодари на Едмунд Хусерл, под чието проницателно ръководство и посредством свободния достъп до непубликуваните му изследвания, авторът се запозна с най-разнообразни области на феноменологическите изследвания по време на студентските си години във Фрайбург”.

SPIEGEL: Тогава с мъка трябва да попитаме дали е вярно, че Вие като ректор на Фрайбургския университет сте забранили на заслужилия професор Хусерл да влиза или използва университетската библиотека или библиотеката на философския факултет?

ХАЙДЕГЕР: Това е клевета.

SPIEGEL: Наистина никъде подобна забрана не е била написана. Как започна тази мълва?

ХАЙДЕГЕР: Аз също не знам; нямам никакво обяснение за нея. Мога да демонстрирам невъзможността на целия проблем със следващия пример, нещо, което също не е известно. Министерството поиска от мен уволнението на двама евреи: професорите Танхаузер, който оглавяваше медицинската клиника, и Фон Хевеси, професор по физикохимия, в последствие нобелов лауреат. По време на моя ректорат успях да задържа тези двама души след срещи при министъра. Идеята, че мога да запазя тях и в същото време да предприема действия срещу Хусерл, заслужил професор и мой учител, както се твърди, е абсурд. Нещо повече, аз предотвратих демонстрация срещу Професор Таунхаузер, която студенти и преподаватели планираха да се състои пред неговата клиника. В некрологът публикуван от семейството на Танхаузер пише: „До 1934 година той е почетен директор на медицинската клиника към университета във Фрайбург на Брайсгау. Brookline, Mass., 12.18.1962.” Фрайбургски университетски вестник от февруари 1966 пише за Порфесор Фон Хевеси: „Между 1926-1934 професор Фон Хевеси оглавява физикохимичния институт на Университета във Фрайбург на Брайсгау”. След като напуснах ректорската длъжност, те и двамата бяха уволнени. По онова време имаше нехоноровани лектори, такива които бяха като залепени за постовенте си и отпаднали на заден план. Сега те бяха решили, чее време да се раздвижат. Когато тези хора идваха да говорят с мен, аз ги отпращах.

SPIEGEL: Вие не присъствате на погребението на Хусерл през 1938. Защо не?

ХАЙДЕГЕР: Позволете ми да разкажа нещо за това. Обвиненията, че аз съм прекъснал взаимоотношенията си с Хусерл са неоснователни. Моята съпруга написа писмо от името на двама ни до Госпожа Хусерл през май 1933. В него ние изразихме своята „непроменена благодарност”, а с писмото изпратихме букет цветя. Госпожа Хусерл изпрати кратък отговор с формално написана бележка, в която беше написала, че отношенията между нашите семейства са прекъснати. Смятам, че беше човешки провал, че не засвидетелствах моята признателност на Хусерл пред смъртното му ложе и след смъртта му. Извиних се за това по-късно в писмо до Госпожа Хусерл.

SPIEGEL: Хусерл умира през 1938. Вие се оттегляте от ректорскат длъжност през февруари 1934. Как се стигна дотам?

ХАЙДЕГЕР: Ще се наложи да обясня по-подробно. Моето намерение по онова време беше да се опитам да преодолея техническата организация на университета, за да се обновят факултетите отвътре, от перспективата на техните собствени учебни цели. С това намерение наум предложих по-млади колеги и особено такива, които изпъкваха в своите дисциплини, да бъдат назначени за декани на факултетите за зимния семестър 1933/34 без да се интересувам от тяхната принадлежност към партията. Професор Ерик Волф стана декан на юридическия факултет, Професор Шадевалд на философския факултет, Професор Зоргел на факултета по естествени науки.. Обаче около Коледата на 1933 година за мен вече беше ясно, че няма да успея да изпълня намеренията си за обновяване на университета срещу едновременната опозицияна колегите и Партията. Колегите не бяха доволни например от това, че назначих студенти на отговорни постове в администрацията на университета – точно както е и сега. Един ден бях повикан в Карлсруе, където министърът, чрез своя главен помощник и в присъствието на студентския гаулайтер, изиска от мен отстраняването на деканите на медицинския и юридическия факултети заедно с други членове на факултетите, които бяха неприемливи за Партията. Аз отказах да направя това и заявих, че ще се оттегля от ректорския пост ако министърът продължава да настоява. Това и се случи през феврурари 1934. Напуснах след само десет месеца служба по време, когато повечето ректори задържаха постовете си по две и повече години. Както нашата и чуждата преса коментираха приемането на длъжността по различни начини, така те замълчаха при оттеглянето ми.
SPIEGEL: Преговаряхте ли с министъра на образованието на райха Руст по онова време?

ХАЙДЕГЕР: По кое време?

SPIEGEL: През 1933 Руст посещава Фрайбург, пътуване, за което още се говори.

ХАЙДЕГЕР: Това са две отделни събития. Руст пристигна по повод възпоминание на гроба на Шлагетер15 в родния му град Шьонау на Визентал, там аз поздравих министъра кратко и формално. В противен случай той дори нямаше да ме забележи. Тогава дори не се опитах да разговарям с него. Шлагетер е бил студент във Фрайбургския университет и член на Католическото братство. Разговор имахме през ноември по повод конференция на ректорите в Берлин. Аз представих възгледите си за науката и говорих за възможната бъдеща структура на факултетите пред министъра. Той изслуша така внимателно всичко, че аз затаих надежда, че онова което представих ще има ефект. Но нищо не се случи. Не разбирам защо съм упрекван за тази дискусия с Райхсминистъра на образованието при условието, че в същото време всички чуждестранни правителства се бяха втурнали да приветстват Хитлер и да му демонстрират гостоприемство и благосклонност…

SPIEGEL: Как се развиха отношенията Ви с НСГРП след оттеглянето Ви като ректор?

ХАЙДЕГЕР: След като напуснах ректорския пост аз се върнах към преподавателските си задължения. През летния семестър на 1934 година четох лекции по Логика. В следващия семестър 1934/35 изнесох първите си лекции за Хьолдерлин. Лекциите за Ницше започнаха през 1936. Всички, които са ги чули знаят, че тези лекции се конфронтираха с националсоциализма.

SPIEGEL: Как се състоя сдаването на поста? Вие не сте взели участие в празненството?

ХАЙДЕГЕР: Да, отказах да участвам в церемонията по смяната на ректорите.

SPIEGEL: Беше ли Вашият приемник член на Партията?

ХАЙДЕГЕР: Беше член на юридическия факултет. Партииният вестник Алемания Der Alemanne обяви неговото назначаване с уводна састия озаглавена: “Първият националсоциалист ректор на университет”

SPIEGEL: Имахте ли проблеми с Партията след това и какво се случи?

ХАЙДЕГЕР: Бях под непрекъснато наблюдение.

SPIEGEL: Имате ли конкретни примери?

ХАЙДЕГЕР: Да, случаят с доктор Ханке.

SPIEGEL: Как разбрахте какво се случва?

ХАЙДЕГЕР: Той сам дойде при мен. Вече беше получил докторската си степен и участваше в моя семинар за напреднали през зимния семестър на 1936/37 година и летния семестър на 1937. Бил е изпратен тук, във Фрайбург от СД [Sicherheitsdienst; Службите по сигурността ], за да ме държи под наблюдение.

SPIEGEL: Защо дойде така внезапно при Вас?

ХАЙДЕГЕР: Заради семинара за Ницше от летния семестър на 1937 и заради начина, по който работехме по време на този семинар, той призна, че не може да продължи задачата си по наблюдението, която му е била възложена. Искаше да ме информира относно ситуацията с оглед на бъдещата ми дейност като преподавател.
SPIEGEL: Не сте имали други проблеми с Партията?

ХАЙДЕГЕР: Знаех само, че не се разрешава някои мои работи да се дискутират, например „Теорията на Платон за истината”. Лекциите, които изнасях за Хьолдерлин в Института по германистика в Рим през 1936 година бяха атакувани в списанието на Хитлерюгенд „Сила и воля” (Wille und Macht) по най-неприятния възможен начин. Тези, които се интересуват могат да прочетат полемиката, която започна през лятото на 1934 в списанието на Е. Криек „Народът на бъдещето“ (Volk im Werden). Не бях включен в германската делегация за международната философска конференция в Прага, дори не бях поканен да участвам. Бях изключен и от международната конференция за Декарт в Париж през 1937 година. Това се сторило толкова странно на всички в Париж, че председателят на конференцията (професор Бреие от Сорбоната) ме попита защо не съм бил в германската делегация. Отговорих, че организаторите трябва да отнесат този въпрос до Министерството на образованието на Райха. След известно време получих закъсняла покана от Берлин да се присъединя към делегацията. Отказах. Лекциите „Що е метафизика?” и „Относно същността на истината” се продаваха под тезгяха без заглавия. Малко след 1934 речта ми при встъпването ми като ректор беше изтеглена от пазара по партийни подбуди. Позволено беше да се дискутира единствено на лагери на учители националсоциалисти като част от политическите полемики на Партията…

SPIEGEL: През 1939, когато войната…

ХАЙДЕГЕР: В последната година на войната, петстотин именити учени и артисти бяха освободени от всякакъв вид военна служба. Аз не бях сред освободените. Точно обратното, през лятото на 1944 ми беше заповядано да се включа в копаенето на окопи около Рейн, в Кайзенщул.

SPIEGEL: От другата страна, в Швейцария Карл Барт копае окопи.

ХАЙДЕГЕР: Интересен е начинът, по който това се случи. Ректорът извика всички от факултета в пета аудитория. Изнесе една реч за това как всичко, което казва е в съответствие с регионалния националсоциалистически водач, както и с гаулайтера. Щял да раздели факултета на три групи, едните които са напълно непригодни, частично непригодни и годни да бъдат част от него. Първи в списъка на абсолютно непригодните беше Хайдегер, а след него Ритер20. През зимния семестър на 1944/45, след като бях приключил работа по окопите близо до Рейн, изнесох лекционен курс на тема „Поезия и мислене” [Dichten und Denken], с ясно желание да продължа семинара за Ницше, за който се говореше, че се конфронтира с националсоциализма. След втората лекция бях мобилизиран във Фолксщурм (Volkssturm),21 най-старият член във факултета беше повикан на служба.

SPIEGEL: Не смятам, че е необходимо Професор Хайдегер да проследи събитията, след които той получава по право, или ако трябва да кажем законно, статут на зслужил. Те са добре известни.

ХАЙДЕГЕР: Всъщност събитията сами по себе си не са известни. Това е една неприятна история.

SPIEGEL: Освен ако не искате да сдобавите нещо към тези събития…

ХАЙДЕГЕР: Не.

SPIEGEL: Вероятно можем да обобщим. Като наполитичен в тесния смисъл, не в широкия, Вие сте въвлечен в политиката в предполагамия нов курс през 1933…

ХАЙДЕГЕР: … като член на университета…

SPIEGEL: … като член на университета в политиката на този предполагаем нов курс. След около година Вие напускате поста, който сте приели като част от този процес. Но в една лекция от 1935, която е публикувана през 1953 като „Въведение в метафизиката”, вие казвате: „Днес много неща се предлагат за философия на националсоциализма без да имат нищо общо със същностната истинност и величието на това движение (а именно общото световно детерминиране на технологията и модерните човешки същества), тези хора търсят богат улов на „ценности” и „цялост” в тъмни води. През 1953 ли добавихте думите в скобите, вероятно в опит да обясните на читателите от 1953 в какво се състои „същностната истинност и величието на това движение”. Или тази забележка присъстваше и в текста от 1935 година?

ХАЙДЕГЕР: Тя присъства в моя ръкопис и кореспондира много точно на моето отношение към технологията по онова време, но не и с по-късната ми интерпретация относно същността на техтиката като конструкт [Gestell]. Причината, поради която не четях на глас този пасаж беше заради убеждението ми, че публиката ми няма да ме резбере правилно. Глупавите, шпионите и интригантите я разбираха различно, а също и властта.

SPIEGEL: Положително Вие бихте класифицирали и комунистическото движение по този начин?

ХАЙДЕГЕР: Да, абсолютно, като детерминирана световна технология.

SPIEGEL: Вероятно така ще класифицирате и общите американски старания в тази посока?

ХАЙДЕГЕР: Да, така бих казал. През последните тридесет години трябва да е станало ясно, че световното движение към модерни технологии е сила, чиято огромна роля в определянето на историята трудно би могла да бъде оценена. Решаващ въпрос за мен днес е как политическата система на съвременността може да се впише в днешната технологична епоха и кой вид политическата система ще успее да го направи. Нямам отговор на този въпрос. Не съм убеден, че това е демокрацията.

SPIEGEL: Демокрация е общ термин, който обединява много различни концепции. Въпросът е дали трансформация на настоящата политическа форма е възможна. След 1945 година вие изказвахте мнения относно западния свят и процесите в него, говорихте също и за демокрацията, за политическия израз на християнската гледна точка, а също и за конституционната държава – и нарекохте всички стремежи „половинчати”.

ХАЙДЕГЕР: Нека първо ви попитам къде съм говорил за демокрацията и всички неща, които споменахте. Наистина ги описвам като половинчати защото не мисля, че те искрено се протинвопоставят на технологичния свят. Смятам, че зад тях стои идеята, че технологията по същността си е нещо, което човешките същества контролират. Аз мисля, че това не е възможно.. Технологията според своя смисъл е хармония, над която човешките същества не биха могли да господстват.

SPIEGEL: Кои от споменатите политически тенденции според Вас се отнася най-адекватно към съвременноста?

ХАЙДЕГЕР: Това не го разбирам. Но тук виждам един решителен въпрос. Първо трябва да изясним какво имате предвид като „адекватна на времето”, какво значи време тук? Дори е по-важно да се запитаме дали „адекватността към нашето време” е мерило за „вътрешната истинност” на човешките действия и дали „мисленето и поезията” [Denken und Dichten], въпреки цялото порицание към фразите, не са действията, които най-много ни изпълват със стойност.

SPIEGEL: Удивително е, че в своята история човешките същества са били неспособни да управляват своите инструменти. Ще бъде ли песимистично да се твърди, че ние няма да бъдем способни да управляваме много по-мащабните творения на модерната технология?

ХАЙДЕГЕР: Песимизъм, не. Песимизмът и оптимизмът са позиции, които отпадат бързо при опитите ни да разсъждаваме в тази област. Но преди всичко технологията не е „инструмент” и тя никога вече няма да има нищо общо с инструментите.

SPIEGEL: Защо трябваше да бъдем толкова завладени от технологията?

ХАЙДЕГЕР: Не казвам, че сме завладяни. Казвам, че нямаме път, по който да стигнем до същността на технологията като такава.

SPIEGEL: Някои наивно биха възразили: С какво всъщност има да се занимаваме тук? Всичко функционира. Строят се още и още електроцентрали. Продукцията нараства. Хората във високо технологизираните части на света са задоволени. Живеем в просперитет. Какво всъщност ни липсва?

ХАЙДЕГЕР: Всичко функционира. Ето къде сме невнимателни. Всичко функционира и функционирането ни отвежда все по-далеч към още функциониране и технологията все повече разкъсва връзките между хората и земята. Не знам дали вие сте изплашен; със сигурност аз се изплаших като видях снимки на земята правени от луната напоследък. Ние изобщо нямаме нужда от атомна бомба; изкореняването на човешки същества вече се случва. Единственото, което ни остава са чистите условия на технологията. Земята, на която хората живеят днес вече не съществува. Наскоро имах дълъг разговор с Рене Шар в Прованс – както знаете той е поет и участник в Съпротивата. В Прованс са построени ракетни бази, които са опостушили областта до неузнаваемост. Поетът, който в никакъв случай не може да бъде упрекнат в сантименталност или идилични възхвали сподели, че изкореняването на хора, което се случва сега е край на всичко ако мисленето и поезията не придобият отново ненасилствена мощ.

SPIEGEL: Сега трябва да кажем, че въпреки, че предпочитаме да бъдем на земята и едва ли ще ви се наложи да я напуснем до края на живота си, кой знае, може би съдбата на хората в бъдеще не е свързана със земята. Възможно е хората изобщо да нямат съдба. Но в известна степен е възможно хората да достигнат до други планети. Не е възможно това да стане скоро, но къде е написано, че мястото на човека е тук?

ХАЙДЕГЕР: От собствените си човешки опит и история, поне доколкото аз съм информиран, знам, че всичко смислено и велико се е случвало само тогава, когато хората са имали дом и са били вкоренени в традицията си. Днешната литература например е изключително деструктивна.

SPIEGEL: Тревожи ни думата деструктивна тук. Защото терминът нихилистичен получи широк контекст за разбиране именно чрез Вас и Вашата философия. Тревожно е да чуем думата деструктивен във връзка с литературата, която Вие разбирате като част от този нихилизъм…

ХАЙДЕГЕР: Бих искал да кажа, че литературата, която имам предвид не е нихилистична в смисъла на моето определение за нихилизъм…

SPIEGEL: Очевидно го разбирате, или поне така сте го изразили, като световно движение, което се опитва или вече е довело на власт абсолютната технологична държава?

ХАЙДЕГЕР: Да! Трябва да се уточни, че технологичната държава основно отговаря на свят и общество определени според същността на технологията. Технологичната държава би била най-раболепния слуга пред мощта на технологиите.

SPIEGEL: Ясно. Тук сам изниква един въпрос. Може ли индивидът все още изобщо да влияе върху тази мрежа от неизбежности, може ли философията да им влияе, или могат ли взаимно да оказват влияние в случай, че философията може да накара определени хора да извършат определени действия?

ХАЙДЕГЕР: Тези въпроси ни връщат обратно към началото на нашия разговор. Ако не възразявате, ще дам бърз и малко припрян отговор, но той е следствие от дълги размишления: философията няма да бъде в състояние да допринесе за пряка промяна в днешното състояние на света. Това е вярно не само за философията, но и за всички човешки размишления и старания. Само Бог все още може да ни спаси. Мисля, че единствената ни възможност за спасение, която ни остава е да се подготвим, чрез мислене и поезия за пришествието или отсъствието му през времето на залеза; така, че не просто да умрем безсмислено, но да се готвим през времето на своето залязване пред възможността на един отсъстващ Бог.

SPIEGEL: Съществува ли връзка между вашето мислене и появата на Бог? Присъства ли, по начина, по който вие я разбирате, казуална връзка? Смятате ли, че можем да постигнем този Бог посредством мисленето?

ХАЙДЕГЕР: Не можем да го постигнем посредством мисленето. Единственото, което можем да направим е да се подготвим и да очакваме.

SPIEGEL: Но можем ли да си помогнем?

ХАЙДЕГЕР: Очакването и готовността могат да бъдат първа стъпка. Светът не може да бъде това което е мислен през човека, но не би могъл да бъде това и без него.По мое мнение, това има връзка с факта, че това, което аз наричам „битие”, използвайки тази двусмислена и износена дума, не е битие без човешките същества. Битието се нуждае от тях за своето разкриване, защита и структура. Разбирам същността на технологията в онова, което наричам кон-структ. Това наименование, което лесно обърква на първо четене, сочи, при условие, че се разбира правилно, назад към най-далечната история на метафизиката, която все още определя нашето съществуване [Dasein] днес. Изработването на кон-структ означава: Човекът е уловен [gestellt], изискан и предизвикан от една сила, която се е развила в същността на технологията. Твърдението, че човекът е структуриран-от [gestellt] неща, които той не е и които не би могъл да контролира е именно опит, който може да му покаже възможността на прозрението, че той е необходим за Битието. Възможността на опита, че човек е необходим и подготовката за тази нова възможноста бива завмаскирана от всичко най-присъщо на модерната технология. Мисленето не може да направи повече от това да помогне на хората да стигнат до това прозрение и тук философията свършва.

SPIEGEL: По-рано, а и несамо тогава се смяташе, че непряко (понякога и пряко философията е много ефективна , че тя помага в появата на новото. Само като си помислим за германските мислители от Кант и Хегел към Ницше, да не говорим за Маркс, доказват, че философията, макар и по обиколни пътища, има огромен ефект. Мислите ли, че ефективността на философията стигна до края си. И когато казвате, че философията е мъртва, че тя повече не съществува, вземате ли предвид днешната ефективност на философията (ако наистина такава съществува)?

ХАЙДЕГЕР: Току що казах, че непряк ефект е възможен през друг вид мислене. По този начин мисленето може да промени, както и преди, казуално сегашното състояние на света…

SPIEGEL: Моля да ни извините, но не бихме желали да се впускаме във философски разсъждения (не това е целта ни), а ето че тук възниква връзка между политиката и философията, затова молим да ни извините, че Ви въвличаме в подобен разговор. Току що казахте, че философията и индивидът не могат да направят нищо друго освен…

ХАЙДЕГЕР: … тази подготовка и оставането на човека отворен за пришествието или отсъствието на Бог. Опитът на това отсъствие не е нищо, то е повече освобождаване на човешките същества от онова, което аз наричам „пропадане в битието” в ”Битие и време. Разсъждението за това, какво точно е част от тази подготовка в съвремието е за което разговаряхме.

SPIEGEL: В такъв случай ние наистина трябва да получим голям външен тласък, от Бог или който и да е. Така че мисленето в съзвучие със себе си и своята себедостатъчност не може да бъде ефективно днес? Такова беше мнението на хората в миналото и дори наше вярване.

ХАЙДЕГЕР: Не и пряко..

SPIEGEL: Вече назовахме Кант, Хегел и Маркс като велики инициатори. Но импулси идват още от Лайбниц – за развитието на съвременната физика и най-общо произходът на съвременния свят. Струва ни се, че току що казахте, че не очаквате такъв ефект повече да съществува в съвременността.

ХАЙДЕГЕР: Не и в смисъла на философията. Ролята, която философията играеше досега, днес е отнета от науките. За да изясним „ефективността” на мисленето, трябва да осъществим много по-задълбочена дискусия какво точно имаме предвид тук под ефект и ефективност. В името на това трябва да се направят много внимателни разграничения между причини, стимули, предпоставки, подпомагане, пречки и съдействие. Но ние можем само да се сдобием със съответните измерения на тези разграничения ако достатъчно сме дискутирали принципа на всяка достатъчна причина. Философията се разтваря в индивидуалните науки: психология, логика, политическа наука…

SPIEGEL: И какво заема мястото на философията сега?

ХАЙДЕГЕР: Кибернетиката.

SPIEGEL: Ами благоговеещите, които още са отворени за нея?

ХАЙДЕГЕР: Това повече не е философия.

SPIEGEL: А какво е тогава?

ХАЙДЕГЕР: Аз го наричам друго мислене.

SPIEGEL: Наричате го друго мислене. Бихте ли формулирали малко по-ясно?

ХАЙДЕГЕР: Замисляли ли сте се за изречението, с което завършвам моята лекция: „Въпросът отнасящ се до технологията”: „Защото питането е пиетет на мисълта”

SPIEGEL: Открихме изказване в лекциите ви за Ницше, което ни се струва подходящо. Там вие казвате: „Заради великата възможност за взаимна свързаност, която преобладава във философската мисъл, всички мислители мислят едно и също. Всъщност тази еднаквост е толкова същностна и богата, че никой сам не може да я изчерпи, и дори всеки обвързва другите все по-непреклонно с нея”. Оказва се, че всъщност според Вас тази философска структура е стигнала до естествения си край.

ХАЙДЕГЕР:Стигнала е до края си, но за нас тя не е загубила валидност, още повече, че тя пак присъства в разговора ни. Цялата ми работа по лекции и семинари през последните тридесет години са били просто интерпретации на Западната философия. Пътят води назад към историческите основи на мисленето, въпроси, които не са били поставяни от времето на Гръцката философия – това не е прекъсване на традицията. Но аз твърдя, че традиционният „метафизичен” модел на мисленето, който свършва с Ницше, вече не ни предлага възможност за изследване на фундаменталните характеристики на технологичната епоха, която едва започва, посредством мисленето.

SPIEGEL: В разговор с един будистки монах приблизително преди две години, вие говорите за един „напълно различен метод на мислене” и казвате, че: ”понастоящем твърде малко хора умеят да мислят така”. Искате да кажете, че твърде малко хора притежават проницателността, която според вас е възможна и необходима?

ХАЙДЕГЕР: “Притежават” в един твърде първичен етап, че те по някакъв начин да се „позоват” на тази проницателност.

SPIEGEL: Да, но в разговорът си с този будист Вие не казвате как това може да бъде осъзнато.

ХАЙДЕГЕР: Аз не мога да го направя ясно. Не знам нищо за това как това мислене е „ефективно”. Може би защото сегашното мислене ни отвежда към мълчание, мисленето ще бъде защитено от изхвърляне още година. Може да минат и триста години докато то стане „ефективно”.

SPIEGEL: Да, ние разбираме добре това. Но тъй като не живеем триста години, а тук и сега, ние отказваме да приемем мълчание. Ние, политиците, политически активните граждани, журналистите и други постоянно трябва да взимаме решения. Налага се да адаптираме себе си към системата, в която живеем, трябва да се опитваме да я променим, трябва да се оглеждаме за открехнатата врата на реформите и още по-тясно отворената врата на революциите. Очакваме помощ от философа, дори непряко, а единственото, което чуваме е: Аз не мога да ви помогна…

ХАЙДЕГЕР: Не мога.

SPIEGEL: Това би обезкуражило всеки нефилософ.

ХАЙДЕГЕР: Не мога защото въпросите са толкова трудни, че би било извън смисъла и целите на мисленето да се правят публични изявления, да се проповядва и да се разпространяват морални ценности. Може би рискувам с изявлението, че: Тайната на вселенското превъзходство на немислимата същност на технологията кореспондира на първичността и неочевидността на мисленето, което се опитва да рефлектира върху немислима същност.

SPIEGEL: Смятате ли себе си за един от онези, които, ако бъдат чути, няма да посочат път?

ХАЙДЕГЕР: Да! Аз не знам пътя към промяна на настоящото състояние на света, приемайки, че такава помяна изобщо е възможна. Но изглежда, че мисленето може да опита да събуди, изясни и защити онази готовност, която вече споменахме.

SPIEGEL: Ясен отговор – но може ли един мислител да каже: Просто чакайте, нещо ще ни се случи през следващите триста години?

ХАЙДЕГЕР: Въпросът не е просто да се чака нещо да се случи на хората след като триста години отминат, става въпрос за мислене нататък без пророчески изисквания, към идващото време от позиция на фундаменталните характеристики на съвременната епоха, които трудно се осмислят. Мисленето не е бездействие, в себе си, то е действие на диалог със съдбата на света. Струва ми се, че различието преградено от метафизиката между теория и практика и концепцията за взаимодействие между двете препречва пътя към вникването към онова, което аз наричам мислене. Вероятно тук се отнасям към лекциите ми публикувани през 1954 озаглавени „Какво наричаме мислене?”. Това е най – малко четената част от всички мои публикации и вероятно това също е отпечатък на нашето време.

SPIEGEL: Разбира се, представата, че философът трябва да оказва директно въздействие със своето мислене е неразбиране на философията. Нека се върнем към началото. Не е убедително националсоциализмът да се разглежда от една страна като реализация на „вселенски сблъсък”, а от друга да се гледа на него като последен, най–ужасен и най–силен и в същото време безнадежден протест срещу този сблъсък с „вселенски детерминираната технология” и човешките същества. Несъмнено вие се занимавате с опозициите в собствената си личност и многопродуктивната Ви дейност може да бъде обяснена с това, че Вие с различни аспекти на личността си, които не засягат сърцевината на философията, прегръщате много неща, които като философ възприемате като непоследователни -например понятия като „дом” [Heimat], “вкорененост,” и подобни на тях. Как понятията „вселенска технология” и „дом” съжителстват?

ХАЙДЕГЕР: Не бих се изразил по този начин. Струва ми се, че възприемате технологията твърде абсолютно. Не смятам, че ситуацията на човека в света на вселенската технология е несвободен и съдбата му е ужасна и непроменима; аз по-скоро смятам, че задачата на мисленето е именно да помага в рамките на собствените си предели на хората да постигнат адекватна връзка със същността на технологията изобщо. Въпреки, че националсоциализмът тръгна в тази посока, тези хора бяха прекалено ограничени в мисленето си, за да направят ясна връзка между това, което се случва днес и онова, което е било в ход преди три столетия.

SPIEGEL: Тази ясна връзка. Правят ли я американците днес?

ХАЙДЕГЕР: Не, те също не я правят. Те все още са впримчени в мисленето, в прагматизма, който отглежда технологичните действия и манипулации, но същевременно блокира пътя към съзерцание на онова, което е характерно за съвременната технология. В същото време опитите да се разчупи позитивистично-прогмотичното мислене се правят тук-там в САЩ. А кой може да каже дали един ден в Русия или Китай няма да се събудят древните традиции на мисленето така, че това да помогне свободната връзка на човека с технологичния свят да стане възможна?

SPIEGEL: Ако никой не може, а и философът не е в състояние да им я даде…

ХАЙДЕГЕР: Не аз решавам колко далеч мога да стигна в опитите в мисленето и по какъв начин това ще бъде възприето и продуктивно преобразувано в бъдещено. През 1957 изнесох лекцията „Принципът на идентичността” пред Фрайбургския университет. В нея аз за последен път рискувах да покажа в няколко стъпки докъде може да се распростре мисленето в опознаването на модерната технология. Опитах се да демонстрирам, че тя може да отиде толкова далеч, колкото е отворена възможността на хората от технологичната епоха да изучават не само на онова, което чуват, но и това, към което спадат. Моето мислене притежава същностна връзка с поезията на Хьолдерлин. Но аз не мисля Хьолдерлин само като поет, чието творчество е обект на литературните историци. Смятам, че Хьолдерлин е поет, който сочи към бъдещето, който очаква Бог, и който оттук насетне не може да остане единствено субект в литературното въображение…

SPIEGEL: Говорейки за Хьолдерлин (извинете ни, че отново ще ви цитираме) в лекциите си за Ницше вие твърдите, че „трудно разбираемия конфликт между дионисиевото и аполоновото, свещената страст и трезвата пресметливост, стилистически оформя законите на германската съдба, които чакат деня на своето откриване … Тази опозиция не е само случайна формула, която ни помага да описваме културата. С този конфликт Хьолдерлин и Ницше са поставили въпросителен знак на германската задача да открият своята историческа същност. В състояние ли сме да разберем този въпросителен знак? Едно нещо е сигурно, ако не успеем, историята ще си отмъсти”. Не знаем кога сте написали това. Пресметнахме, че е някъде около 1935.

ХАЙДЕГЕР: Цитатът вероятно принадлежи към курса за Ницше озаглавен „Волята като сила на изкуството” от 1936/37. Може да е бил написан и през някоя от следващите години.

SPIEGEL: Бихте ли желали да обясните малко повече? Този цитат ни отвежда от обощенията към особената съдба на германците…

ХАЙДЕГЕР: Бих могъл да изложа написаното в цитата по следния начин: Убеден съм, че промяна може да подготвена от същото мястото, където е произлязъл технологичния свят . Тя няма да стане посредзтвом адаптиране на Дзен будизма ли някое друго източно познание за света. Помощта на европейската традиция и новото усвояване на тази традиция са необходими за промяната в мисленето. Мисленето ще бъде променено от мислене със същ произход и съдба.

SPIEGEL: На точното място, откъдето произхожда технологичния свят, според Вас той трябва да бъде…..

ХАЙДЕГЕР: … Превъзмогнат [aufgehoben] в хегелианския смисъл, не премахнат, а превъзмогнат, но не само от човека.

SPIEGEL: Определяте ли тази задача именно за германците?

ХАЙДЕГЕР: Да в този смисъл и в диалог с Хьолдерлин…

SPIEGEL: Смятате ли, че германците са достойни за таква задача?

ХАЙДЕГЕР: Мисля за специфичната вътрешна връзка между германския език и езика на гръцкото мислене. Това се потвърждава отново и отново от французите. Когато започнат да мислят, те говорят германски. Настояват, че не биха могли да се справят на собствения си език.

SPIEGEL: Така ли си обяснявате голямото влияние, което имате в романските страни и особено във Франция?

ХАЙДЕГЕР: Защото те разбират, че не могат да преминат през днешния свят с рационализма си, когато се опитват да го разберат в неговите начала и същност. Мисленето може да се превежда толкова трудно колкото и поезията. В най-добрия случай може да бъде перифразирано. Веднага щом се направи опит за буквален превод, всичко се преобразява.

SPIEGEL: Тревожно твърдение.

ХАЙДЕГЕР: Би било добре тази тревожност да се вземе на сериозно в широк мащаб и ако тя бъде възприета, ще настъпи моментална трансформация на гръцката мисъл, която страда от латинскя си превод, което все още днес ни кара да се връщаме в рефлексията си към фундаменталните думи на гръцката мисловност.

SPIEGEL: Професоре, ние бихме искали оптимистично да приемеме, че комуникацията и преводът са възможни въпреки езиковите бариери, защото в противен случай ни заплашва провинциализъм.

ХАЙДЕГЕР: Бихте ли нарекли гръцкото мислене провинциално в контраста му с моделите и идеите на Римската империя? Бизнес кореспонденцията може да се превежда на всички езици. Науките (днес науката вече означава приложните науки с математиката и физиката за своя основа) могат да бъдат превеждани на световните езици. Дори, за да съм коректен, те не се превеждат, а един универсален математически език се товори навсякъде… Тук навлизаме на обширна територия, която трудно може да бъде покрита…

SPIEGEL: Вероятно това също принадлежи към тази тема: понастоящем съществува, без излишно преувеличение, криза на демократичната парламентарна система. Това се случва от много време. Определено такава има в Германия, но не само в Германия. Има такава и в класическите демократични страни като Великобритания и САЩ. Във Франция това вече не е само криза. Сега въпросът: могат ли мислителите да дадат съвет единствено посредством продуктът на мисълта дали системата трябва да бъде заменена от нова, какава трябва да е тя и дали реформите са възможни? В противен случай хората без философско образование – и особено онези, които управляват нещата (въпреки, че не ги определят) и чиито съдби са зависими, могат да стигнат до погрешни и понякога ужасяващо прибързани заключения. Так че, не трябва ли философът да бъде готов за мисли за това как хората биха могли да организат общия си живот в този свят, който са технологизирали и който ги е подчинил? Не трябва ли да очакваме от философите да ни посъветват относно възможните начини на живот? Не се ли откъсва частично философът от своите професия и призвание ако не се отзовава от тези въпроси?

ХАЙДЕГЕР: Според моето разбиранe, индивидът е неспособен да разбира света като цяло чрез мислене до ниво, на което може да дадае някакви практически инструкции особeно когато е изправен пред задачата за ново първооткриване на началата на мисленето само по себе си. Доколкото то се взима насериозно с поглед към велики традиции, мисленето се претоварва тогава, когато трябва да се готви да даде инструкции. От името накакъв авторитет може да стане това? В сферата на мисълта не съществуват авторитарни изявления. Единствено условие на мисленето идва от естеството на това, което ще бъде мислено. В това всъщност се състои достойнството на питането. За да стане разбираемо това състояние, трябва да се осъществи дискусия за отношенията между философията и науките, чиито техническо практически успех прави философстването да изглежда все по-излишно. Трудната ситуация, в която мисленето е поставено с перспектива към неговата собствена задача по начин кореспондиращ с алиенация, подхранвана от мощната позиция на науките, го превръща в мислене, което трябва да се откаже от отговори на практически и идеологически въпроси изисквани от днешния ден.

SPIEGEL: Професоре, в сферата на мисленето не съществуват авторитарни изявления. Тогава не е изненадващо, че модерното изкуство преживява трудни времена и също прави авторитарни изявления. Въпреки, че Вие може би ще го наречете „деструктивно”, модерното изкуство мисли себе си като експериментално. То прави опити…

ХАЙДЕГЕР: Ще се радвам да бъда научен.

SPIEGEL: … опити идващи от изолираната ситуацияна артистите и човешките същества, понякога от много опити се случва някой да достигне целта…

ХАЙДЕГЕР: Това е големият въпрос. Къде е изкуството? Къде е неговото място?

SPIEGEL: Да, но Вие предявявате изискване към изкуството да не се позовава повече ва мисленето…

ХАЙДЕГЕР: Не изисквам нищо от изкуството. Само казвам, че под въпрос е неговото място.

SPIEGEL: Ако изкуството не знае мястото си, означава ли това, че е деструктивно?

ХАЙДЕГЕР: Нека спрем дотук Бих искал да кажа, че модерното изкуство не посочва път, особено доколкото остава неясно накъде гледа или поне какво търси, това е с което се характеризира изкуството.

SPIEGEL: При артистите също има прекъсване с традициите. Те могат да разбират нещо като красиво и да казват: да така се е рисувало преди шестотин, триста или тридесет години. Но те вече не могат да го правят. Дори ако имат желание, не могат. В такъв случай най-голям измежду артитстите би бил находчивия фалшификатор Ханс Ван Меегерен, който би „рисувал” по-добре от всички останали. Това вече не работи. В такъв смисъл, художниците, писателите или поетите са в същата ситуация като мислителите.

ХАЙДЕГЕР: Ако „културната индустрия” бъде възприета като модел за класифициране на изкуството, поезията и философията, тогава еднаквостта ще бъде легитимирана. Всъщност ако не само индустрията, но и всичко онова, което наричаме култура не се проблематизира, така че съзерцанието и проблемността също да принадлежат към сферата на мисловната отговорност, годежът с мисленето би бил празен и въображаем. Голямата драма на мисленето в съвременността, доколкото я разбирам е, че нито един мислител не е достатъчно голям, че да може да посочи мястото на мисълта, пряко или формално и да и даде посока. Мащабите на онова, което трябва да бъде мислено са непосилни за нас днес. Вероятно единственото, което можем да правим е да строим тесни мостове, които сетне да прекосим.

SPIEGEL: Професор Хайдегер, благодарим ви за този разговор.

[Коментарите от Доктор Херман Хайдегер, изпълнител на завещанието на Мартин Хайдегер за интервюто в Spiegel публикувано на 31 Maй 1976 се намират сред приложенията.]

Източник: “Nur noch ein Gott kann uns retten,” Der Spiegel, 31 Май 1976, стр. 193-219. Интервюто с Рудолф Аугщайн и георг Волф се е състояло на 23 септември 1966. Издава се в Шпигел с любезното съгласие на Др. Херман Хайдегер, изпълнител на завещанието на Мартин Хайдегер. Текстът е корегиран съобразно собственото копие на Мартин Хайдегер.

Превод: Петър Иванчев

Нощ

Posted: октомври 30, 2010 in Фотография
Tags: